Двама души стоят на празна сцена. Единият казва: „Ти си лекар и току-що разбра, че пациентът ти е баща ти.“ Другият не пита защо, не се смее и не обяснява, че това е абсурдно. Той поема предложението и добавя свое: „И не мога да си спомня името му.“ Сцената тръгва. Никой от двамата не знае какво следва, но и двамата знаят едно правило — не се отказва. Отвън изглежда като игра на деца, но вътре е работа с постоянно внимание и пълно отсъствие на защита. Точно това правило прави импровизацията възможна и точно то я прави трудна.
Основният принцип се нарича „да, и“. Приемаш това, което партньорът ти е дал, и добавяш нещо, което го развива. Ако откажеш — „не, това не е вярно“ — сцената спира, защото си отнел на другия основата, върху която да стъпи. Блокирането не е само грубост; то е отказ да споделиш измислицата. Затова импровизацията е тренировка по сътрудничество: слушане, приемане, предлагане. И трите са умения, които се упражняват, а не талант, с който се раждаш. Поради това и най-добрите импровизатори изглеждат скромни: те постоянно дават сцената на другия, вместо да я вземат.
Второто умение е да слушаш, вместо да планираш. Начинаещите мислят какво ще кажат следващия път и затова не чуват какво им казват сега. Опитните хора оставят ума си празен и реагират на последното изречение, което са чули. Поради това импровизацията е и тест за егото: щом започнеш да мислиш как изглеждаш, спираш да чуваш. Това е и причината импровизацията да изглежда лека, а да е изтощаваща: тя изисква пълно внимание, а вниманието е най-скъпият ресурс, който имаме в разговор. Ето защо и най-трудната част е да не поправиш партньора си.