Една и съща пиеса, две вечери, един и същ екип. В първата залата е пълна и някой се смее в грешния момент; във втората има двадесет души и тишината е друга. Актьорът усеща разликата още в първата минута. Той започва да говори малко по-бавно, прави пауза, която вчера не е имало, и изведнъж една реплика, която преди е минавала незабелязано, спира всички. Никой не е променил текста. Затова актьорите казват, че публиката играе заедно с тях, дори когато не помръдва. Променила се е залата и с нея — представлението.
Това е същността на театъра: той се случва само веднъж и то винаги в присъствието на друг. Актьорът не може да спре, да върне сцената или да поиска още един дубъл. Затова е принуден да слуша — не само партньора си, а и дишането на хората отсреща. Оттук идва и онова, което наричаме живост: не че е по-искрено от киното, а че е невъзможно да бъде повторено точно. Това прави професията и жестока: няма как да се скриеш зад монтажа. Всяка вечер е версия, не копие.
Икономиката на това изкуство е безмилостна. Един филм може да бъде гледан от милиони с едни и същи разходи; едно представление се играе пред стотина души и всяка вечер струва същото. Поради това театърът е скъп на човек и не може да поевтинее с мащаб. Същевременно не може да бъде записан, без да загуби нещо съществено: камерата избира един ъгъл и убива свободата на погледа, а монтажът решава кога да гледаш наляво. Ето защо билетите са скъпи, а субсидиите — обичайни дори в богатите страни. Записът е документ, не преживяване.