Играчът стои пред врата и не влиза. Отвън се чува нещо, което не може да се види, а на екрана няма указание какво да прави. Той се колебае, после влиза, после съжалява. Никой не му е казал да съжалява — това е негово решение, взето в рамките на правила, които някой друг е написал. Точно тук започва спорът дали играта е изкуство. Тя не разказва история на зрител. Затова играта е изкуство на правилата, а не на изображението, макар изображението да е това, което помниш. Тя създава условия, в които играчът сам произвежда събитието.
Технически играта е система от правила и обратна връзка. Има състояние, има действие, има резултат и има промяна на състоянието. Ако правилата са добре направени, играчът разбира света чрез последствията, а не чрез обяснение. Затова обучението в една добра игра става чрез играене: опитваш, губиш, разбираш. Това е различно от филм, където информацията пристига независимо от теб. Поради това и най-добрите обучения в игрите не са уроци, а ситуации, от които се излиза с разбиране. Това е разликата между урок и опит, и тя е основната разлика между игра и учебник. Тук знанието се печели и затова се помни по-дълго.
Вторият елемент е изборът и неговата цена. Ако изборът няма последствие, той е декорация. Ако има, играчът започва да мисли за него както за реален. Поради това игрите могат да създадат усещане за вина, за загуба, за отговорност — неща, които рядко се появяват при четене на книга. И тук има ограничение: цената е въображаема. Играчът знае, че може да зареди отново. Ето защо системите, които не позволяват връщане назад, създават най-силните усещания и най-много спорове. Най-силните моменти са тези, в които системата не позволява връщане назад.