В малък клуб чух тема, която познавах, и после саксофонът започна да се отдалечава от нея. Първо промени един тон, после ритъма, после изчезна в посока, която не можех да проследя. Мислех, че се е загубил. После барабанистът направи нещо с чинелите и изведнъж всичко се върна на мястото си — същата тема, същите акорди, сякаш никой не е напускал. Оказа се, че не съм слушал соло, а разговор, в който всеки е знаел къде се намира. Затова джазът изисква доверие: трябва да пуснеш посоката, за да я намериш отново.
Джазът не е свирене каквото дойде. Има тема, хармония и форма, и импровизацията е вариация върху тях. Музикантът знае акордовата последователност и я следва, дори когато мелодията отива другаде; затова солото може да звучи свободно и все пак да принадлежи на парчето. Свободата тук е резултат от дисциплина, не от липса на подготовка. Затова добрите импровизатори знаят правилата толкова добре, че могат да ги напуснат смислено и да се върнат. Поради това солото е разговор с формата, а не бягство от нея, и слушателят усеща разликата веднага. Добрият музикант се връща.
Освен това има втори слой, който е социален. Джазът е колективен разговор: всеки слуша другите и реагира на онова, което току-що е чул. Поради това ритмичната секция не е фон, а събеседник, който може да подскаже посока или да откаже предложение. Понякога солото се ражда от грешка на барабаниста, а понякога от това, че пианистът е сменил акорда по-рано. Тази взаимна зависимост прави музиката непредвидима и в същото време изключително точна. Ето защо джазът се учи на сцена, а не само в стая: партньорите са част от инструмента. Това важи за всяка съвместна работа.