Казваш „убийството ще излезе наяве“ или „цял свят е сцена“ и не се замисляш, че използваш изречение на човек, умрял преди четири века. Репликите му са влезли в езика така, както влизат поговорките — без автор, без контекст, без пиеса. Това е странен вид безсмъртие: не го четем, а го говорим. Затова е толкова лесно да го цитираш, без да го познаваш. И точно затова си струва да се върнем към въпроса защо текстовете му още работят, когато почти всичко останало от онова време изисква обяснение.
Първата причина е професионална. Шекспир е писал за търговски театър, който е трябвало да продава билети всеки ден. Играело се е на дневна светлина, без декори, с малко реквизит и с публика, която е искала забавление, а не урок. Затова думите трябваше да построят света: бурята, нощта, дворецът съществуваха само в езика. Ограничението го принуди да пише образи, които носят мисъл, а не само описание. Поради това и най-добрите му сцени работят дори когато се играят на празна сцена с два стола. Театърът беше беден, езикът — богат.
Втората причина е, че сюжетите му не са за епоха, а за механизми. Ревност, узурпация, дълг, вина, наследство, баща и дъщеря, приятел, който предава — това се случва във всяко столетие и с всякакви дрехи. Поради това пиесите се адаптират лесно: в Япония, в затвор, в корпорация, в гимназия. Ако историята беше за конкретен крал, тя щеше да остане в музея. Ето защо и най-странните му постановки често са по-верни от най-пищните. Именно затова най-скромната сцена може да носи цялата пиеса. Понеже е за механизма, може да смени декора и да продължи да работи.