Романът за въстанието се чете в училище на части и обикновено скучае половината клас. Но има един момент — обикновено при засадата или при раздялата — когато стаята замлъква. Не защото текстът е напрегнат, а защото някой изведнъж разпознава в героя свой роднина, съсед или себе си на шестнадесет години. Точно това прави националният роман: не описва миналото, а дава на хората общ набор от сцени, в които могат да се разпознаят. Учебникът после само затвърждава онова, което литературата вече е направила. И после, в коридора, някой казва, че книгата е скучна, а друг — че не е разбрал края.
Механизмът е в общата памет. Една общност се държи заедно не само с граници и закони, а с разкази, които всички знаят. Националният роман създава герои, на които можеш да подражаваш, и злодеи, които можеш да мразиш, и така превръща абстрактната принадлежност в конкретни образи с лица, имена и съдби. Освен това той установява език — как се говори, какво е красиво, кое е простовато и кое е признак за предател. Затова литературата участва в държавното строителство, макар да не се финансира като път. Така се получава език, който после се разпознава като национален.
После идва втората половина, за която рядко се говори. Романът става национален не сам, а чрез институциите: включва се в програмата, коментира се от критиците, цитира се в речи, превежда се и се превръща в задължителен въпрос на изпита. Така се получава затворен кръг — книгата създава представата за нас, а тази представа после обяснява защо книгата е важна. Кръгът не е непременно лош. Въпросът е, че той изключва други разкази, които също биха могли да бъдат наши. Затова е полезно да се пита кой седи в комисията, а не само какво пише в нея.