Първият път, когато влязох в опера, си помислих, че съм сгрешил залата. Хората на сцената разговаряха, но вместо да говорят, пееха, и всичко изглеждаше прекалено голямо за една стая. После дойде сцена, в която героинята трябваше да каже една кратка новина, и тя я пя почти пет минути. Не усетих нито една от тези минути като излишни. Точно там разбрах защо операта съществува: тя дава на емоцията време, което реалният живот не ѝ дава. Затова операта не е абсурдна, а просто следва друга мярка за време.
Операта е странна форма, защото хората в реалния живот не пеят, когато изразяват чувства. Но пеенето позволява един момент да се разтегне. Обикновено болката трае секунди и после преминава в нещо друго; в операта тя може да трае десет минути и да бъде разгледана от всички страни. Това не е реализъм, а разтягане на времето, при което една емоция получава достатъчно място, за да бъде чута докрай, без да бъде прекъсната от битови подробности. Затова тя е изкуство на продължителността, не на скоростта, и това я прави трудна за съвременния зрител.
Поради това либретото е скеле, а музиката е сградата. Текстът дава ситуацията, героите и причината да се пее; музиката решава колко дълго ще трае всяко чувство и кой ще го изрази. Оркестърът не е фон, а втори разказвач: той може да каже онова, което героят не признава, и да предупреди публиката преди самата героиня да разбере. Ето защо в добрата опера думите и музиката не се повтарят, а се допълват. В операта е важно не само какво се пее, а какво звучи под думите и кой го казва вместо героя.