В един вход се караха двама съседи и аз чувах всичко през стената. От моята страна единият звучеше като побойник, а другият — като жертва, която само се защитава. По-късно същият разговор ми беше разказан от другия участник и се оказа, че е започнал с обида, която първият беше преглътнал месеци наред. Нито едната версия не беше лъжа. Просто всяка започваше от различно място и затова подреждаше фактите по различен начин, с различни паузи. Аз разбрах това едва когато чух втората версия и видях, че и тя звучи искрено. Оттогава слушам споровете по-внимателно.
Гледната точка е техническо решение с огромни последствия. Разказ от първо лице ограничава знанието до онова, което говорителят вижда, и точно това ограничение създава тайна. Читателят знае само колкото героя и затова се чувства вътре, дори когато героят е неприятен. Всезнаещият разказвач може всичко, но плаща цена: той е дистанция, понякога студенина, понякога снизхождение. Изборът не е между по-добро и по-лошо, а между различни видове близост. Затова първото изречение на един разказ вече съдържа цялата му политика. То решава чии очи ще бъдат наши и чии думи ще останат нечути.
Освен това има трети вариант, който е най-интересен: разказвач, на когото не можеш да вярваш напълно. Той не лъже задължително; той просто вижда частично и запълва празнините с предположения, които звучат като факти. Читателят започва да чете двойно — следва историята и едновременно проверява разказвача. Тази двойна работа е удоволствието. Затова смяната на гледната точка не е трик, а начин да се покаже, че истината за едно събитие зависи от мястото, от което се гледа. Поради това е полезно да се пита не само какво казва разказвачът, но и какво избягва да каже.