Седиш в тъмна зала и гледаш как мъж зад бюро подписва документ. Камерата е далеч, виждаш цялата стая, прозореца, стола до вратата, сянката на пердето. После рязко се приближава и на екрана остава само ръката му и треперещият връх на писалката. В историята не се е променило нищо. Променило се е разстоянието и с него — отношението. Изведнъж не наблюдаваш случая отвън, а стоиш до лакътя му. Разликата между двата варианта не е в събитието, а в това колко близо те пускат до него. Точно това прави планът: не показва повече, а показва другояче, защото близостта е твърдение.
Режисьорът разполага с няколко основни разстояния и всяко носи различен вид информация. Общият план показва мястото: къде се намира човекът, колко е малък в средата, какво го заобикаля. Средният показва действието — какво прави и с кого. Едрият показва вътрешния свят: очи, ръце, напрегната челюст. Детайлът е още по-близо и често е по-красноречив от лице. Затова изборът на план е по-скоро въпрос на намерение, отколкото на техника. Това е и причината един и същ диалог да работи в различни мащаби. Няма по-добър или по-лош план; има план, който отговаря или не отговаря на въпроса на сцената.
Смяната на плана е самото писане на филма. Един и същ диалог може да бъде сцена на близост, ако редуваш едри кадри, или сцена на отчуждение, ако останеш широк и оставиш празното място между хората да работи. Зрителят не забелязва рязането, но усеща кой държи властта в кадъра: този, който заема повече от екрана, изглежда по-важен. Монтажът не създава смисъл от нищо, но решава кой смисъл ще стигне до зрителя. Затова и най-простият монтаж може да е политически. Ето защо монтажът е и политически избор — той решава чие лице помним след сцената.