В една кухня, след като всички си бяха легнали, няколко души пееха тихо песен, която не се излъчваше никъде. Един от тях я знаеше само наполовина и другите допълваха. Никой не записваше. Песента се предаваше от памет на памет, с грешки и варианти, и точно това я правеше трудна за спиране. Нямаше запис, който да бъде иззет, нямаше изпълнител, когото да бъде наказан. Имаше само хора, които я знаеха и можеха да я научат на други. Затова е толкова трудно да се забрани нещо, което вече е станало част от детството на мнозина.
Протестната песен работи, защото е кратка, повторима и лесна за пеене от мнозина. Тя не изисква инструмент, не изисква зала и не изисква разрешение. Затова режимите я забраняват, но тя оцелява в кухни и стаи. Нейната сила е в разпространението, не в качеството: ако сто души я знаят, тя вече е публична, дори никой да не я е излъчил. Поради това и наказанията рядко работят — не можеш да накажеш песен, която живее в главите. Забраната често прави песента по-известна, отколкото е била, и властта го знае.
Понякога значението ѝ е скрито в метафора, за да мине през цензура. Така текстът може да бъде чут от онези, които разбират, и да не даде повод за забрана. Тази двусмисленост е и защита, и ограничение: тя позволява песен да съществува, но и позволява на властта да твърди, че не става дума за нея. Поради това най-силните протестни песни често имат прост припев и сложен куплет — припевът се пее от всички, куплетът се разбира от посветените. Ето защо е важно кой пръв я изпее на правилното място, а не кой я е написал.