Един редактор ми разказваше как спира пред изречение, което не е забранено, но ще създаде проблеми. Не му заповядва никой, няма списък, няма закон. Той просто знае кой ще се обади, кой ще се обиди, кой ще спре да купува. Затова го преписва по-меко, после още по-меко, докато изречението загуби смисъла си. Това е цензурата, която не се вижда: не забраната отвън, а моливът отвътре, който работи преди някой да е казал нещо. Този молив е по-ефективен от всяка комисия, защото работи без заповед и не оставя документ, срещу който да се обжалва.
Цензурата рядко работи напълно — винаги има начин да се намери текстът. Но тя почти винаги работи достатъчно, за да промени онова, което хората си позволяват да напишат. Ефектът е по-дълбок от забранената книга, защото обхваща и книгите, които не са написани. Авторът започва да избира теми, за които няма да има проблем, и постепенно губи усета, че е избирал. Затова най-точната мярка за свободата не е списъкът със забрани, а броят на нещата, които се казват без страх. И обратното: общество, в което хората се шегуват с властта, обикновено е по-свободно, отколкото законите му предполагат.
Историята показва и обратното. Забраненият текст придобива тежест, която иначе не би имал — забраната е реклама, която никой не може да си купи. Поради това умните режими не забраняват, а затрупват: важното излиза между сто други новини и никой не го запомня. Днес това е още по-лесно, защото вниманието е по-скъпо от достъпа. Цензурата на двадесет и първи век не крие информацията, а я прави невидима чрез изобилие. Ето защо днес е по-важно от всякога да знаеш какво търсиш, защото никой няма да ти попречи да го намериш — просто няма да ти помогне.