Баба ми почукваше с пръст по масата, когато пееше, и дълго време мислех, че просто си търси такт. По-късно разбрах, че това е целият стих. Тя броеше на групи, които не бяха равни — една дълга, две къси, пак дълга — и от това пеенето получаваше онова люлеене, което не може да се запише с думи. Никой не ѝ беше обяснявал теория. Тя просто знаеше къде трябва да стъпи и кога да остави въздух. Питах я веднъж как го прави и тя каза, че не знае — просто чува къде трябва да има пауза.
Стихът се мери по ударения, не по срички, макар и двете да участват. Силните и слабите позиции се редуват в някакъв порядък и този порядък създава очакване. След няколко реда ухото започва да предсказва следващия удар и точно това предсказване е удоволствието. Когато поетът го наруши, има смисъл — нарушението е ударение върху смисъла. Когато го наруши случайно, читателят усеща, че нещо е счупено, без да може да каже какво. Затова поетите говорят за музика, когато обясняват какво правят, и това не е метафора, а описание на работата.
Класическите размери имат различни характери. Единият тече напред, сякаш върви по равен път, другият тропа и настоява. Българската народна песен често използва неравноделни размери, при които цикълът не се дели на равни половини, и затова на чуждото ухо звучи като нещо, което всеки момент ще се спъне, но не се спъва. Това не е екзотика, а друга логика на времето, научена от тялото, не от учебник. Чужденецът брои и не може да намери средата, а местният просто влиза навреме, защото тялото му е научило цикъла. Това е разликата между знаене и усет.