В училищния хор не бях добър. Пеех вярно, но не се вслушвах в другите и затова звучах отделно, макар нотите да бяха правилни. Диригентът ми каза нещо, което не разбрах веднага: чувай съседа си по-силно, отколкото себе си. Опитах и за първи път усетих как гласът ми потъва в общия звук и в същото време го прави по-плътен. Не бях станал по-добър певец. Бях станал част от нещо, което не можеше да съществува само. Затова хорът е и урок по скромност: трябва да приемеш, че си част, а не център.
Хоровото пеене изисква не само слух, а и способност да се слееш. Това е различно умение: трябва да държиш своята партия, да чуваш останалите и да коригираш интонацията в движение. Затова хорът работи с дишане, с общ ритъм и с постоянна настройка. Многогласието създава плътност, която нито един глас не може да даде, и точно тази плътност е причината хоровата музика да звучи така, сякаш идва от стена, а не от хора. Поради това хорът не е сбор от гласове, а едно тяло, което диша и слуша заедно. Това се усеща веднага.
Освен това пеенето в група има и физически ефект. Хората започват да дишат заедно, пулсът се синхронизира и след известно време усещането е на спокойствие, което не идва от съдържанието на песента. Изследователите описват това като синхронизация на дишането и на вниманието, а певците го описват по-просто: става ти леко. Поради това хоровото пеене се използва и в работа с деца, и в работа с възрастни хора, и не само заради музиката. Ето защо хоровото пеене е и социална практика, не само музикална: то учи на присъствие, което не изисква внимание към теб.