В сервиза двама механици обсъждат кола, докато собственикът стои до тях. Думите им са български, но смисълът е неразбираем: „пуска грешка“, „провери масата“, „смени датчика“. Клиентът кима и не разбира почти нищо. Накрая единият се обръща към него и казва с прости думи какво ще струва ремонтът. Точно тази смяна на регистъра е темата. Жаргонът не е развален език, а втори език върху първия — създаден за скорост и за свои хора. Вътрешният език е стар колкото самата професия и се предава от по-опитните към новите, а не от учебниците. Затова е толкова трудно да се научи от книга.
Механизмът има две страни. Първата е практическа: в екип, който работи заедно всеки ден, дългите обяснения са излишни и всеки пести време с кратка дума. Втората е социална: общият жаргон показва кой е отвътре и кой е отвън. Затова той е едновременно инструмент и парола. Не е нужно някой да решава, че ще изключва другите — самото използване на вътрешния език прави границата видима, без да е нужно да се обявява. Поради това човек може да работи десет години и никога да не разбере защо колегите му се разбират с половин дума. Причината не е в интелекта, а в достъпа до общия контекст.
Жаргонът се учи чрез участие, не от речник. Човек влиза в професията, слуша, започва да използва думите и постепенно разбира и нещата, които те означават. Заради това е трудно да се преведе отвън: една и съща дума може да значи различно в два екипа, а шегата вътре в екипа няма смисъл извън него. Ето защо и обяснението на жаргон пред външен човек почти винаги е по-дълго от обяснението с нормални думи. Поради това най-добрият начин да научиш жаргона е да работиш редом с някого, който го използва. Речникът тук е следствие, а не източник.