Намерих стара касета в кутия с документи и я пуснах на един стар уред, който едва работеше. На нея баба ми пееше нещо, после се смееше и казваше на някого да излезе от стаята. Беше умряла преди години и гласът ѝ беше нещо, което вече не можех да си спомня точно. Чух го и веднага разбрах колко съм го бил забравил. Няколко минути стоях и слушах не песен, а присъствие, което беше останало върху магнитна лента, без да знае, че е запазено. Затова записите са и машина на времето, и нейна измама: те връщат глас, но не връщат човека.
Преди звукозаписа музиката съществува само докато се свири. След него тя става нещо, което можеш да притежаваш и повтаряш. Това промени всичко: композирането за микрофон, монтажът, звездната система. Изпълнителят вече не е човек, когото си чул веднъж, а глас, който може да бъде сравняван, преписван и продаван. Затова записът е не просто техника, а нова форма на съществуване на музиката — тя получава тяло извън момента, в който се случва. Поради това звукозаписът е и политически: той решава чии гласове ще бъдат чути след сто години и чии ще изчезнат без следа.
Днес изпълнение и запис са различни изкуства, макар да изглеждат еднакви. Записът може да бъде сглобен от сто опита, поправен на ниво нота и смесен така, че да звучи като едно дишане. Концертът не може. Поради това музикантът, който е блестящ в студио, понякога е слаб на сцена, и обратното. Индустрията дълго предпочиташе записа, защото той се продава многократно, а концертът — веднъж. Днес балансът се обърна, но разликата между двете остана. Ето защо днес се учи и как се прави запис, не само как се свири, и това е отделен занаят със свои правила.