В междублоковото пространство едно момче пускаше ритъм от телефона, а две други се редуваха да говорят върху него. Нямаше сцена, нямаше микрофон, нямаше нищо освен един високоговорител и достатъчно време. Хората от пейките не ги слушаха специално, но и не си тръгваха. Единият от тях започна да римува за училище, после за баща си, после за нещо, което не разбрах. Никой не каза, че е зле. Просто следващият пое ритъма и продължи. Никой не ги снимаше и това също беше част от свободата — да правиш нещо, без то да бъде запазено.
Хип-хопът започва в квартали без средства: въртящи се плочи, рима, микрофон. Затова е евтин за правене и богат на език. Няма нужда от оркестър, от зала или от скъп инструмент — достатъчни са запис и място, където да се чуе. Тази достъпност е и причината жанрът да се разпространи толкова бързо: той не иска разрешение от институция, а само от публиката, която може да го чуе без билет и без дрескод. Поради това жанрът е и социален: той се прави там, където хората живеят, а не там, където има институция, която да го разреши.
Най-важното в него е ритъмът на речта. Рапърът работи с ударения, паузи и дължина на сричките, и от това се получава усещането за поток — онова, че думите не просто се казват, а се движат. Поради това текстът се пише за конкретен ритъм и често не работи без него. Същото изречение, преместено върху друг ритъм, губи смисъл, макар думите да са същите. Езикът тук е и музика, и смисъл едновременно. Ето защо ритъмът е първият инструмент и той се усеща с тялото, преди да бъде разбран като схема. Без него думите са просто текст.