В едно заведение мъж на сцената изпя едно изречение, после го повтори почти същото и чак на третия път отговори на себе си. Никой не се отегчи. Хората около мен кимаха, а един старец до вратата пееше заедно с него, без да гледа текста. След края аплодисментите бяха кратки и сериозни, не като след забавление. Разбрах, че повторението не е бедност на текста, а начин усещането да бъде задържано достатъчно дълго, за да може да се чуе. Затова блусът не е тъжна песен, а начин тъгата да бъде изнесена навън, без да се пречупи човекът.
Блусът има устойчива форма: обикновено дванадесет такта, три акорда и текст, в който първият ред се повтаря, а третият отговаря. Тази схема е толкова разпространена, че изглежда естествена, но тя е резултат от дълга практика. Повторението дава на слушателя време да влезе в настроението, а отговорът на третия ред създава усещане за разказ, макар да няма сюжет. Формата е проста, защото задачата е да се държи емоция, не да се изненада ухото. Затова формата се учи бързо и се свири цял живот, без да омръзне: тя е рамка, не ограничение.
Текстовете разказват трудност директно, без украшение. Няма сложни метафори, има работа, пари, път, загуба и самота, казани с думи, които всеки разбира. Точно това прави жанра силен: той не обяснява болката, а я назовава и после я повтаря, докато тя стане поносима. Поради това блусът е и форма на лечение — не защото отменя проблема, а защото му дава място, където да бъде изказан без срам и без нужда от оправдание. Ето защо текстовете остаряват по-бавно от музиката: работата и загубата не се менят толкова бързо, колкото модата. Това е и тяхната сила.