В една стая за възрастни хора жена не можеше да каже името на дъщеря си, но изпя цяла песен от младостта си без нито една грешка. Пееше тихо, с паузи, и на места се усмихваше, сякаш виждаше нещо зад очите си. Дъщеря ѝ плачеше до нея. Не беше чудо и не беше излекуване. Беше доказателство, че паметта не е едно нещо, а много системи, които се разпадат по различно време и по различен начин. Затова не попитах нищо, защото въпросът щеше да развали момента, а той беше важен.
При деменция паметта за факти изчезва по-рано от музикалната. Хора, които не помнят имената на децата си, пеят стари песни цели. Причината е, че музиката е свързана с емоция и движение, а тези системи са по-стари и по-устойчиви от онази, която съхранява списъци и дати. Затова музиката може да отвори път към спомени и настроение, дори когато разговорът вече не работи. Тя не връща човека, но връща нещо от него за няколко минути. Поради това музиката е и последен мост: тя стига дотам, където разговорът вече не може да стигне.
Поради това музикалната терапия работи, макар да не е лечение. Тя не спира болестта и не възстановява загубеното. Тя дава на човека начин да изрази състояние, когато думите са недостъпни, и на близките — начин да бъдат заедно, без да се питат какво помни другият. Понякога е достатъчно да се пее заедно, за да се намали тревогата в стаята. Това е малко и е много, защото при такива болести малкото е всичко. Ето защо е важно да се обучават и близките, не само персоналът: те прекарват най-много време с човека.