Слушах бароков концерт в стара църква и усетих басовата линия през пода. Беше зима, бях със зимно яке и въпреки това долових вибрацията в краката си, преди да я чуя с ушите. Отгоре вървеше мелодия, украсена с много дребни фигури, а отдолу — няколко тона, които се повтаряха и държаха всичко на място. Тогава разбрах, че музиката има скеле: едното е украсата, другото е конструкцията, и двете са еднакво необходими. Оттогава, когато слушам барок, първо търся баса и едва после вдигам очи към мелодията, защото той ми казва къде съм.
Барокът подрежда музиката с ясна басова линия и украсена мелодия. Басът не е просто придружение; той е хармоничната основа, върху която се изгражда всичко останало, и затова изпълнителите го наричат продължителен бас — линия, която продължава, докато отгоре се случва нещо друго. Мелодията от своя страна е богата на орнаменти, защото вкусът на епохата цени именно украсяването на вече ясна форма. Редът е отдолу, свободата — отгоре. Затова бароковата музика звучи едновременно подредена и свободна: редът е в основата, свободата — в горния глас. Никое от двете не би работило само.
Истинското постижение на периода обаче е контрапунктът: няколко независими линии, които звучат добре заедно. Всяка от тях има собствена посока и собствена логика, но в съчетанието се получава хармония, която никоя не би дала сама. Бах довежда това до краен предел и резултатът изглежда математически, защото правилата са строги. Но строгостта не е целта; тя е условие, при което няколко гласа могат да говорят едновременно, без да се заглушат. Затова контрапунктът е и социална метафора: няколко гласа, които не си пречат, а се чуват. Това е трудно и в музиката, и в разговора.