Студент чете глава четири пъти в една вечер, подчертава с два цвята и на сутринта помни, че е чел, но не и какво. Друг чете веднъж, затваря книгата и се опитва да си припомни петте основни неща, без да гледа. На следващия ден повтаря същото за десет минути, след три дни — отново, след седмица — пак. На изпита вторият знае значително повече, макар да е отделил по-малко време. Разликата не е в интелекта, а в това кога и как се докосва материалът. И двамата са положили усилие; само единият го е разпределил във времето.
Причината е в начина, по който паметта се затвърждава. Споменът не е запис, който стои неподвижен, а следа, която се укрепва при всяко успешно извличане. Когато се опитваш да си припомниш нещо и усилието е леко неприятно, следата се променя и става по-достъпна следващия път. Когато само препрочиташ, усещането е за лекота, а лекотата се бърка с знание. Затова най-приятният начин за учене е и най-неефективният. Затова усещането за лекота е лош съветник: то измерва колко лесно влиза информацията, а не колко лесно ще излезе, когато ти трябва.
Интервалите работят, защото позволяват част от материала да бъде забравена. Звучи противоречиво, но забравянето е част от процеса: когато трябва да възстановиш нещо след пауза, усилието е по-голямо и ефектът е по-силен. Ако повтаряш твърде често, всичко е прясно и извличането не изисква нищо. Ето защо разпределянето на ученето във времето дава повече от същото количество часове, събрани наведнъж, и то с по-малко умора. Оптималният интервал е такъв, че припомнянето да е трудно, но възможно — нито веднага, нито след месец. Поради това е по-добре да се учи малко всеки ден, отколкото много в един.