В чекмеджето на баба имаше тефтер, в който бяха записани дати на раждания, сватби и смърти, а между тях — празни редове. Питах я за един от тях и тя каза, че не помни какво е имало там. После добави, че е имало нещо, но е било тежко и е решила да не го записва. Тефтерът беше точен и непълен едновременно, както всяка биография. Някой подрежда живота след края му и тази подредба винаги е избор, дори когато е направена с любов. Затова всеки разказ за живота е и разказ за онова, което е било премълчано.
Биографията изглежда обективна, но винаги избира. Авторът има куп факти и трябва да реши кои да сложи в началото, кои да обясни и кои да подмине. После подрежда събитията по смисъл, който самият герой не е виждал, докато е живял, защото никой не знае как ще свърши животът му. Точно тази ретроспективна подредба създава усещането за съдба. Животът не е сюжет; сюжетът се появява, когато някой го разкаже. Затова биографията винаги е и литература, дори когато авторът ѝ се закълне в документите. Това не я прави по-малко вярна, само по-малко сигурна.
Автобиографията има същия проблем, но по-осезаем. Когато разказваш себе си, ти избираш не само какво да кажеш, а и какво да запомниш — а паметта работи в полза на сегашната представа за себе си. Поради това в спомените ни сме по-последователни, отколкото сме били, и по-смели, отколкото сме били. Това не е лъжа. Това е начинът, по който човек сглобява идентичност от разпръснати епизоди и после я разказва като история с начало и смисъл. Ето защо е толкова трудно да се напише честна автобиография: тя изисква да се видиш такъв, какъвто не си бил.