Баба разказваше за чичо си, който умрял млад, но продължил да идва на вечеря още няколко години. Никой не се учуди, когато го каза; леля само допълни, че той винаги сядал до прозореца и не ядял. Аз бях дете и приех това като факт, както приемах, че кравите дават мляко и че зимата идва след есента. По-късно разбрах, че никой не е разказвал това като история за призрак. Разказваха го като семейна история, в която мъртвите просто имат по-странен график. Тогава за пръв път се запитах защо възрастните не намират това за странно.
Магическият реализъм работи точно по този начин: свръхестественото се случва и никой не реагира като на чудо. Няма обяснение, няма изненада, няма сцена, в която героите обсъждат дали са полудели, нито пък авторът се намесва да подскаже какво да мислим. Тонът е същият, с който се съобщава, че е заваляло. Точно тази равнодушна интонация прави нещата убедителни, защото читателят получава реален свят, в който едно правило е различно, а всичко останало работи както обикновено. Затова читателят не се пита дали е истина, а какво означава това правило за хората в книгата.
Защо писателите прибягват до него? Защото има преживявания, които буквалното описание омаловажава. Когато разказваш за война, за изчезнали хора и за държавен терор, точният протокол често произвежда текст, който е верен и невъзможен за четене. Фантастичният елемент връща усещането за несъразмерност: свят, в който хората изчезват без следа, е по-добре описан с къща, която помни имена, отколкото с таблица на загиналите и колона с дати. Освен това фантастичното позволява да се говори за вината, която остава у оцелелите, без да се преписва присъда на никого. Това е по-точно от всяка статистика.