Гледаш трийсет секунди и вече знаеш кой е режисьорът. Не защото си чел името, а защото камерата стои по определен начин, мълчанието трае точно колкото трябва, а героите гледат встрани, вместо да си обясняват чувствата. После излизат надписите и познанието се потвърждава. Това усещане — че филмът има подпис — е сравнително ново. Затова понякога е по-лесно да познаеш автора по това какво липсва, отколкото по това какво има. То идва от идеята, че режисьорът е автор на филма така, както писателят е автор на романа, а не просто човекът, който организира снимките.
Идеята се ражда след войната във френската критика, където млади автори започват да гледат американски жанрови филми не като продукция, а като израз. Те откриват, че дори в полицейски филм може да има последователен поглед към света: как се движи камерата, какво се показва и какво се скрива, как свършват историите. Оттам идва и думата „автор“ — не титла, а начин на четене. Така се ражда и навикът да се гледат филмите по два пъти: веднъж за историята, веднъж за погледа. Тя позволява да се види ред в нещо, което изглежда фабрично.
Как се разпознава авторът? По повторенията. Той се връща към едни и същи теми — вина, бащи, предателство, самота — и към едни и същи решения: дълги кадри без рязане, фронтални лица, празни пространства, финали без утеха. Тези повторения не са случайни, те са стил, а стилът е начин да мислиш. Проблемът е, че теорията опростява: филмът е и на сценариста, и на оператора, и на монтажиста, и на актьорите. Затова е по-честно да се говори за авторски екип, отколкото за един автор. Авторът е удобна фигура, която събира заслугата.