На балкона имаше една оса, която упорито се блъскаше в стъклото, докато аз си пиех кафето и си мислех за задачи. После тя намери отвора и изчезна, а на парапета остана само сянката ѝ. Нямаше нищо особено в този момент, освен че изведнъж стаята ми се стори тиха. Точно такива мигове описва хайку — не събитието, а мястото, където вниманието се премества, и усещането, че нещо малко е променило целия ден. Аз си допих кафето и за пръв път от сутринта не погледнах телефона. Това също е част от формата — тя връща вниманието към онова, което вече е пред очите.
Формата изглежда проста: три къси реда и толкова. Но броенето на срички е само външната страна. Важното е прекъсването — мястото, където текстът спира и оставя празнина, която читателят запълва. Японската традиция добавя и сезонна дума, която поставя мига в годината, и това прави едно наблюдение част от по-голям цикъл. Без празнината стихът е просто описание. С нея става събитие, което се случва на читателя, а не на хартията. Затова хайку често изглежда по-кратко, отколкото е, и се помни по-дълго, отколкото очакваш. Краткостта не е икономия, а покана.
Механизмът е в съпоставянето на две неща, които не си принадлежат. Слагаш до тях студено и топло, старо и ново, човешко и нечовешко, и мозъкът веднага търси връзката. Той я намира сам, без да му се обяснява, и точно затова усещането е лично. Затова хайку не търпи обяснение след себе си: ако добавиш реда, който казва какво означава, стихотворението се счупва. Обяснението убива работата, която читателят вече е свършил. Двете картини не трябва да си обясняват взаимно — достатъчно е да стоят близо. Читателят прави връзката и затова я вярва.