В квартала има място, където децата играят на паркинг. Някой казва на събрание, че трябва да има площадка. Всички се съгласяват, никой не прави нищо две години. После двадесет души отиват на общинско заседание с подписка, снимки и една страница с точно искане, и след няколко месеца площадката е факт. Не защото общината е била против, а защото дотогава никой не е бил за достатъчно конкретно. Участието не е идеология, а техника с адрес и срок. Разликата между двете ситуации е само в това, че някой е превърнал желанието в документ с адрес и срок.
Инструментите съществуват и са скучни. Обществено обсъждане на план, подписка, местна инициатива, заявление за достъп до информация, участие в комисия, жалба срещу административен акт. Всеки има срок, форма и орган, до който се подава. Нито един не работи, ако е използван късно. Най-честата грешка е да се чака проектът да стане публичен, за да се протестира. Много по-ефективно е да се участва, когато се решава какво да има, а не когато вече е решено. Затова първата стъпка е да се разбере кой взима решението, а не кой е виновен, че то още не е взето.
Малките и конкретни искания работят по-добре от големите. „Да се промени градът“ не може да бъде изпълнено и затова не може да бъде проверено. „Да се сложи знак и пешеходна пътека на това кръстовище“ може. Малката победа има втори ефект, който рядко се отчита: тя доказва, че системата отговаря, и променя отношението на хората. След първата площадка идва ред на осветлението, после на автобусната спирка. Участието се учи чрез резултат, не чрез лекция. Голямото искане изисква доверие и организация, които още не са спечелени, а малкото — само постоянство.