Приема се закон за електрическите тротинетки. Той изисква регистрация, застраховка и специална табела. Минават две години и никой не го спазва — нито продавачите, нито полицията, нито общината, която трябва да издава табелите и няма система за това. Законът съществува, публикуван е, има номер и дата. И е мъртъв. Така изглежда голяма част от законодателството: не като злонамерено, а като написано, без да се провери кой ще го изпълнява. Мъртвият закон не е безобиден: той учи хората, че правилата не се спазват, и това се пренася върху всички останали.
Пътят на един закон е по-дълъг, отколкото изглежда отвън. Започва с идея и мотиви — защо е нужен и какво ще промени. Следва оценка на въздействието: колко ще струва, кого засяга, какви са алтернативите. После проектът се публикува за обществено обсъждане, минава през комисии, гласува се на две четения, подписва се и се обнародва. Всяка от тези стъпки е шанс за подобрение и шанс за незабелязана промяна. Пропусната стъпка рядко се вижда после, защото резултатът изглежда нормален и никой не сравнява с алтернативата. Без тях законът е само намерение.
Най-важната част е скучната. Повечето промени не се случват при гласуването, а при писането на текста и при поправките между четенията. Една дума — „задължително“ вместо „препоръчително“, „до три дни“ вместо „без забава“ — променя целия смисъл. Затова е важно кой внася поправката и в чий интерес е. Добре написаният закон има ясни срокове, ясен отговорник и ясна последица при неизпълнение. Без трите неща той е декларация. Ето защо най-полезното четиво не е законът, а мотивите към него и таблицата със забележките от обсъждането. Това е частта, която медиите пропускат.