Момче рисува с часове, без никой да го кара. Родителите решават, че има талант, и започват да плащат за всяка рисунка. След месец момчето рисува по-малко, а след два — само когато има задача. Рисуването не е станало по-трудно, нито е загубило смисъл. То е станало работа. Точно това е странният ефект, който психолозите наричат преместване на мотива: наградата отвън измества причината отвътре. Той не е загубил талант; загубил е причината, която не е имала нужда от оправдание. Затова въпросът не е как да го накараш да рисува отново, а как да върнеш причината.
Механизмът не е загадъчен. Когато правиш нещо заради самия процес, причината е вътрешна: интерес, удоволствие, усещане за смисъл. Когато някой започне да плаща, се появява втори въпрос — струва ли си парите, достатъчно ли е, колко още. И щом този въпрос влезе, той измества първия, защото е по-конкретен и защото може да се сравни. След като наградата изчезне, не остава нищо, защото старата причина е била презаписана, а не просто скрита. Затова възнаграждението работи най-добре там, където няма какво да развали. Това е рядко, но е добре да се знае.
Но това не важи за всичко и разликата е важна. За скучна, повтаряща се, механична задача парите работят добре и дори подобряват резултата — там няма вътрешен интерес, който да се развали. За творческа, сложна или смислена задача външната награда често пречи. Ето защо бонусите за еднотипна работа и бонусите за изследователска работа не бива да се проектират по един и същ начин, макар да изглеждат еднакво логични на пръв поглед. Това е и причината една и съща мярка да дава обратен резултат в два различни отдела.