Въвеждаш в полето едно изречение: „стара жена на стол до прозорец, зимна светлина, тиха тъга“. След няколко секунди на екрана се появява картина, която изглежда точно така, както си я представял, макар да не си знаел, че я представяш точно така. Не си нарисувал нищо. Не си избрал нито един цвят. И все пак имаш усещането, че това е твоя картина, защото си я поискал. Затова усещането за авторство е по-скоро усещане за поръчка: ти си казал какво искаш и си получил нещо, което не си можел да опишеш по-точно. Точно в това усещане се крие целият спор — не в качеството на изображението.
Техническият механизъм е статистика върху изображения. Моделът е видял огромно количество снимки и рисунки с описания и е научил връзката между думи и визуални структури. Когато получи описание, той започва от шум и го изчиства стъпка по стъпка, като всеки път се приближава до изображение, което прилича на това, което думите описват. Той не копира една картина. Затова моделът не знае какво е тъга. Той знае как изглеждат изображенията, които хората са описали с тази дума. Той събира нещо ново от това, което е научил за хиляди други.
Второто нещо, което моделът прави, е да попълва празното. Ти пишеш „тиха тъга“, а той решава как изглежда тя: сиво небе, наклонена глава, ръце на скута. Всяко от тези решения е избор, който не си направил. Поради това въпросът „чия е картината“ няма прост отговор. Ето защо споровете за авторство често са спорове за това кой е направил достатъчно, за да се нарече автор — а мярката за „достатъчно“ никой не я е определил. Тя е твоя по намерение и негова по изпълнение, а изпълнението тук не е механично — то съдържа хиляди малки решения, взети вместо теб.