Стенописът е напукан по средата на лицето. Реставраторът стои на скеле с четка с три косъма и работи на площ, по-малка от нокът. Той не рисува наново лицето. Той запълва пукнатината с материал, който прилича на мазилката, и оставя разликата видима при близък поглед. От три метра стенописът изглежда цял. От един метър се вижда къде свършва оригиналът и къде започва намесата. Затова добрият реставратор е по-скоро лекар, отколкото художник: той не създава, а удържа състоянието. Точно това е съвременната реставрация: не да скриеш, че си пипал, а да покажеш къде.
Първият принцип е минималната намеса. Колкото по-малко се прави, толкова по-малко се губи. Затова се поправя само това, което заплашва да падне или да се разруши, а не всичко, което изглежда зле. Вторият принцип е обратимост: всичко добавено трябва да може да бъде премахнато, без да повреди оригинала. Поради това днес се използват материали, които остаряват различно и се разтварят при нужда. Добрата намеса често е невидима отдалеч и очевидна отблизо, което е точно обратното на предишната практика. Третият принцип е документиране: всяка стъпка се снима и описва.
Вторият слой е разликата между консервация и реставрация. Консервацията е спиране на разрухата: стабилизираш, почистваш, пазиш. Реставрацията е възстановяване на вид: допълваш липсващо, за да стане разбираемо. Първата е по-скромна и по-безопасна. Втората е по-рискова, защото изисква решение какво е било. А това решение винаги е хипотеза. Поради това решението не е техническо, а ценностно, и всеки, който твърди обратното, просто не е усетил избора. Ето защо и най-честият спор е не за техниката, а за това колко от липсващото има право да се измисли. Днес се предпочита консервацията, а реставрацията се прави само когато липсата пречи на смисъла.