Влизаш в старата къща през лятото и веднага усещаш хладина. Вън е над трийсет градуса, а в антрето е тъмно и прохладно, защото стените са от камък, дебели колкото ръка от рамо до китка. После се качваш по дървена стълба на втория етаж и попадаш в стая с дървен таван, изписан с дребни мотиви, и с еркер, който стърчи над улицата. Светлината влиза от три страни, а от прозореца се вижда кой минава. Къщата изглежда като декор от миналото, но всъщност е много прецизна климатична и социална машина.
Конструкцията е двуслойна и това не е случайно. Долната част е от камък: тежък, устойчив на влага, студен през лятото и топъл през зимата, защото масата задържа температурата. Горната е от дърво: лека, гъвкава при земетресение и по-топла за живеене. Еркерът увеличава площта и пуска светлина от три страни, без да заема място на улицата. Белият варов разтвор по фасадата е и защита, и отражател, и основа за стенописите. Всяка част има техническа причина, преди да има естетическа. Затова и къщата не е нито само каменна, нито само дървена: тя е двете, всяка част на своето място.
Освен това има климатична логика в ориентацията. Стаите са разположени така, че зимното слънце да влиза дълбоко, а лятното да остава навън, защото е високо. Стрехите и чардаците дават сянка през горещите месеци, а дебелите стени изглаждат разликата между ден и нощ. Дървото диша и регулира влагата, а варовита мазилка пропуска пара, вместо да я затваря, както прави циментът. Затова къщата не се нуждае от климатик, за да е поносима — тя е проектирана за климата, в който стои. тъкмо поради това днес се говори за пасивни решения, които старите майстори са прилагали без име.