Стената на ъгъла е покрита със слоеве. Долу има старо сиво, после избеляло синьо, после нечие име с дебел маркер, а най-отгоре — лице с височина два етажа, нарисувано с три цвята. Никой не е питал собственика. Никой не е подписал разрешение. И все пак десетки хора спират и го снимат, а градът от години говори за това място като за нещо свое. Тя е на ъгъла от години и вече е част от начина, по който хората описват пътя към спирката. Стрийт артът започва точно от това противоречие: нещо, направено без разрешение, става част от общественото пространство, по-силно от много неща, направени с разрешение.
Техническият му език е принуден да бъде бърз. Боята е спрей, защото съхне и не иска четка. Работата се прави нощем, защото през деня има хора с униформи. Мащабът е голям, защото трябва да се вижда от кола. Затова стрийт артът има характерна естетика: контур, плътен цвят, опростена форма, малко детайли. Ограниченията не са пречка, а са причината той да изглежда така, както изглежда. Поради това и документацията не е документация. Тя е единственият начин работата да продължи да съществува. Много от нещата, които изглеждат като стил, са всъщност условия.
Вторият елемент е мястото. Една рисунка върху платно може да бъде преместена. Рисунката върху стена е свързана с тази стена, с ъгъла, с витрината отсреща, с хората, които минават. Поради това документацията е част от произведението: снимката е единственото, което остава, след като стената бъде боядисана. И това е странно: творба, създадена за място, оцелява като изображение на място. Ето защо стрийт артът е изкуство, което живее в снимки, а не в оригинали, и това обръща цялата логика на колекционерството. Оригиналът е временен, а копието — трайно.