На портрета лицето е обърнато леко встрани, а очите гледат към зрителя. Ръката е повдигната до брадичката, но пръстите не се виждат добре. Зад гърба има тъмно, а от едната страна има сноп светлина, който пада на рамото. Всичко това е избор. Никой не стои така естествено. Позата е построена, светлината е поставена, а фонът е премахнат, за да не отвлича. Затова портретът не е снимка на човек, а договор между този, който позира, и този, който рисува. Той е твърдение за това кой е този човек и какво трябва да забележиш в него.
Първата работа на портрета е да различи едно лице от всички други. Затова се търси не сходство, а особеност: наклон на главата, форма на устните, нещо в погледа. Лицето е най-разпознаваемата повърхност, и затова е и най-лесната за опростяване. Една линия може да превърне безразлично лице в запомнящо се, ако е сложена на правилното място. Поради това и най-добрите портретисти работят бързо: те търсят момента, в който лицето забравя, че е гледано. Портретистите говорят за жест, а не за точност — точността не създава присъствие.
Втората работа е социална. Портретът винаги казва нещо за положението: как е облечен човекът, какво държи, какво има зад него, накъде гледа. Поради това дълго време портретите са били и документ за статус. После се появява фотографията и портретът става достъпен, но логиката остава: искаш да бъдеш видян по определен начин. Ето защо един портрет може да бъде исторически ценен и естетически слаб, а друг — обратното, и двете не си противоречат. Днес това се прави със снимка за профил, която е същият жанр, само че по-бърз и по-масов.