Човек изпраща пари на брат си в друга държава. В банката му казват, че преводът ще пристигне до три дни, че таксата е фиксирана и че трябва да посочи основание. После отваря приложение, сканира код и сумата пристига за минути, без да е питал никого за разрешение. Няма клон, няма служител, няма работно време. Има само запис, който хиляди компютри са приели за верен. Тази разлика е достатъчна, за да обясни защо идеята привлече хора извън технологичните среди. Разликата не е само в скоростта, а в това кой има право да каже не.
Основният проблем, който трябваше да се реши, е двойното харчене. При цифровите файлове копирането е безплатно, значи трябва някой да каже кое копие е истинското. Банката прави точно това — тя е централен регистър. Без банка трябва друг начин всички да са съгласни кой запис е последен. Решението е верига от блокове, всеки от които съдържа отпечатък от предишния; промяна в стар блок чупи всички след него и се вижда веднага. Съгласието се купува с изчислителна работа. Това е и причината веригата да е бавна и скъпа, но трудна за подправяне.
Цената на това решение е висока и често се пропуска. Поддържането на съгласие изисква изчисления и електричество, а сигурността расте с разпръснатостта на участниците. Пропускателната способност е ограничена, защото всеки блок трябва да се провери от всички, а окончателността идва с изчакване. Няма кредитор от последна инстанция, няма кой да отмени погрешен превод и няма кой да замрази откраднато. Това не са дефекти по недоглеждане, а следствие от самата конструкция. Тя е избор, а не пропуск. Затова всяко подобрение в скоростта е сделка с част от сигурността или от разпръснатостта.