В едно село няма банка. Има обаче трима души, всеки от които води тефтер с това кой колко има. Когато Иван плаща на Петър, той казва на тримата и всеки записва едно и също. Никой не е шеф. Никой не може да промени записа сам, защото другите двама ще го хванат. Ако един тефтер изгори, остават два. Затова най-важната дума в цялата тема не е „децентрализация“, а „съгласие“. Това е груба картина на децентрализацията: не премахване на властта, а разпръскването ѝ така, че никой да не е последната инстанция.
Техническият механизъм има две части. Първата е разпределено съхранение: едно и също копие на данните живее на много машини, а не на един сървър. Втората е съгласие: машините трябва да се договорят в какъв ред се случват нещата, дори когато някои от тях мълчат или лъжат. Точно това е трудната част. Разпръскването е лесно. Затова много проекти, които изглеждат децентрализирани, всъщност са централизирани в една точка на поддръжка. Тя е и мястото, където възникват всички практически проблеми. Съгласието между непознати, които нямат общ началник, е проблем, с който науката се занимава от десетилетия.
Защо е трудно? Защото в обикновената система има арбитър. Банката решава кой пръв е платил. Ако двама едновременно искат едни и същи пари, банката подрежда и въпросът се затваря. Без арбитър трябва да се намери правило, което всички приемат предварително, и това правило трябва да издържи, когато част от участниците решат да го нарушат. Ето защо децентрализираните системи не са по-прости. Това е и причината децентрализираните системи да са бавни: съгласието между много страни винаги е по-скъпо от решението на един. Те са по-сложни, но сложността е изнесена в математиката, вместо в институцията.