Дупка на тротоара пред блока. Тя е дълбока колкото ботиш, а около нея няма нищо — само един обърнат сандък за цветя. Ти си я виждал всеки ден от три години. Писал си на общината, после на районната администрация, после пак. Отговорите са учтиви и нищо не се случва. Междувременно в парламента се обсъждат бюджети за десетилетия. Лошото в тази история не е, че някой е крал — а че не е ясно кой точно трябва да я запълни и пред кого отговаря. Тази липса на яснота е по-вредна от самата дупка, защото не може да бъде поправена с един ремонт.
Местната власт е най-близката и затова най-проверяемата. Тя решава за тротоара, кофите, градината, уличното осветление, училището. Тези неща се виждат и се сравняват лесно, а отговорността може да се потърси на избори. Но има вградено ограничение: местните данъци покриват малка част от разходите. Останалата част идва от централния бюджет под формата на трансфери. Който дава парите, определя и приоритетите. Затова местната власт е едновременно най-близката и най-зависимата — тя вижда проблема, но не винаги държи ключа. Това е структурният компромис на всяка местна власт. Парите идват отгоре, а отговорността се търси отдолу.
Ето защо се появява размиване на отговорността. Кметът казва, че няма пари. Министерството казва, че е дало. Общинският съвет казва, че не той изпълнява. Всички казват истината поотделно и никой не носи последната дума. Избирателят остава с усещането, че властта е някъде другаде — и това усещане е вярно, защото при смесено финансиране наистина няма един център на решение. Отчетността изисква ясно кой взима решението и с какви пари. Оттук доброто управление започва с яснота кой подписва и кой плаща, а не с обещания за промяна.