Хлябът е на щанда в седем сутринта, защото пекарят е станал в три. Той не те познава и не го прави от обич към теб; прави го, защото хлябът се продава и това му плаща сметките. Ако утре спре, ще го направи някой друг или ще платиш повече. Адам Смит описва точно това: личният интерес, насочван от цени и конкуренция, произвежда нещо, което никой не е планирал — редовно снабдяване без център, който да го нарежда. Затова и не е нужно да се харесваме, за да си сътрудничим.
Механизмът не е магия, а сигнал. Цената показва къде има недостиг и къде излишък; печалбата привлича ресурси там, където липсват; загубата ги изтласква оттам, където са в повече. Никой не трябва да знае цялата картина — достатъчно е всеки да реагира на своята част от нея. Затова пазарът може да координира милиони решения, които никой не би могъл да изчисли наведнъж. Поради това и цената е по-демократична от плана, но и по-безжалостна към онзи, който не може да участва.
Но Смит не казва, че пазарът винаги работи. Има три условия и всяко от тях е крехко. Трябва конкуренция, защото без нея печалбата не идва от по-добра работа, а от власт. Трябва цените да отразяват реалните разходи, включително вредите, които никой не плаща. И трябва информация, защото купувачът, който не знае какво купува, не може да накаже лошия продавач. Без тези три неща „невидимата ръка“ не се вижда. И въпросът не е дали да има пазар, а дали тези три условия са изпълнени или само се предполагат.