В град с един доставчик на вода сметката идва всеки месец и не можеш да смениш доставчика. Ако не ти харесва качеството, не можеш да отидеш при друг; ако не ти харесва цената, не можеш да купиш по-малко, защото водата не се заменя с нищо. Точно това е монополът в чист вид — не високи цени сами по себе си, а липса на изход. Затова монополът не е просто голяма фирма, а ситуация, в която клиентът няма къде да отиде. Затова монополът се мери с възможността да излезеш, не с размера на фирмата.
Икономическата логика е проста. Фирма без конкуренти може да вдигне цената, да намали качеството или да не влага в новости, без да загуби клиенти. Прави го дотолкова, доколкото регулаторът или заместителят не я спира. Ето защо монополът не е въпрос на лош характер, а на стимули: при липса на изход печалбата идва от ограничаване на предлагането, а не от по-добра работа. Поради това и най-добрият лек срещу монопол не е наказание, а отваряне на пътя за влизане.
Има обаче монополи, които са по-евтини от конкуренцията. Водата, релсите, електропреносната мрежа — там изграждането на втори паралелен път е толкова скъпо, че обществото губи, ако настоява на двама доставчици. Икономистите ги наричат естествени монополи и решението е регулация: цената се определя от комисия, качеството се проверява, а достъпът до мрежата се отваря за други. Регулаторът заменя конкуренцията, но не я създава. И цената на водата е политическа, дори когато изглежда техническа.