На осем години седях на пианото и се опитвах да накарам двете си ръце да правят различни неща. Дясната свиреше мелодия, лявата — бас, и колкото повече се стараех, толкова по-зле ставаше. После, след сто повторения, нещо се отпуши и ръцете просто тръгнаха. Нямаше момент на разбиране, имаше момент на отпускане. Учителката каза, че това е нормално, и аз не ѝ повярвах, защото ми се стори, че съм се променил, а не че съм научил нещо. Затова не си спомням как съм се научил, а само че в един момент спрях да се боря с ръцете си.
Свиренето изисква едновременно движение, слух, памет и предвиждане. Дясната ръка прави едно, лявата — друго, а ухото следи дали резултатът съвпада с това, което си представяш. Мозъкът трябва да управлява моторика, да сравнява звук със очакване и да коригира в движение. Затова се смята за една от най-пълните дейности, с които човек може да се занимава. Не защото е по-трудно от други неща, а защото изисква много системи наведнъж. Поради това свиренето е и упражнение по внимание: ако една от системите изостане, чуваш го веднага. Това го прави добър учител.
Изследванията показват разлики в структури за координация и слух при музиканти, но причинността е спорна. Може би свиренето променя мозъка, а може би хората с определени способности по-често издържат на годините практика. Истината вероятно е и двете, защото обучението и подборът работят заедно. Поради това е честно да се каже не че музиката те прави по-умен, а че тя тренира конкретни умения и че някои от тях се пренасят навън. Ето защо е по-честно да се говори за тренировка на конкретни умения, отколкото за общо подобрение на ума. Разликата е важна.