Попитай човек защо е напуснал предишната си работа и ще чуеш разказ за лош началник и липса на перспективи. Попитай колегите му и ще чуеш, че е закъснявал и е избягвал трудните задачи. И двете версии може да са верни, но рядко се появяват заедно. Причината е, че обясненията ни за собственото поведение се създават след самото поведение и рядко включват неудобните части. Самоосъзнатостта е усилие срещу тази естествена склонност. Никой от двамата не лъже съзнателно; просто всеки вижда част от картината, която го представя по-добре.
Механизмът е икономичен. Умът трябва да поддържа последователна картина на себе си, за да функционира, и затова подбира обяснения, които пазят тази картина. Не е лъжа в буквалния смисъл; по-скоро е разказ, който пропуска. Затова самонаблюдението чрез вътрешен монолог е ненадеждно: то пита същия този разказ. По-точна информация идва от поведението, от резултатите и от хора, които не се страхуват да кажат нещо неприятно. Затова е толкова трудно да се видиш сам: инструментът, с който гледаш, е и този, който трябва да бъде проверен. Ето защо външният поглед е не лукс, а инструмент.
Обратната връзка е по-полезна от размисъл, макар да е по-неприятна. Човек може години да се смята за организиран, докато не сравни календара си с реалните срокове. Може да се смята за добър слушател, докато не чуе запис на разговор, в който прекъсва. Данните отвън не са по-истински от вътрешните, но са по-малко подправени от егото, което има интерес да не забележи противоречието. Данните не са приятни, но са полезни, защото не се обиждат и не се защитават, когато ги погледнеш. Поради това една среща с човек, който те познава отдавна, струва повече от седмица размисъл.