Решението идва в пощата и изглежда окончателно: има печат, подпис, номер и дебел абзац с обосновка, който никой не чете. В ъгъла с дребен шрифт стои изречение, че решението може да се обжалва в срок. Повечето хора не стигат до него, защото вече са приели, че е свършено. Малцината, които го прочетат, откриват две неща: че имат право на второ мнение и че то изтича бързо. В правото това изречение с дребен шрифт е по-важно от целия останал текст. Затова първата работа не е да се ядосаш, а да прочетеш последната страница докрай, с химикал в ръка и с календар до себе си.
Обжалването не е ново дело по същите факти. То е проверка дали решението е правилно — по приложим закон, по процедура и по доказателства. Затова втората инстанция рядко преценява наново кой е по-симпатичен. Тя гледа дали съдът е спазил правилата и дали изводите му издържат. Ново доказателство може да се представи само с обяснение защо не е било възможно по-рано. Това ограничение е умишлено: иначе всяко дело щеше да започва отначало при всяка нова жалба. Това прави обжалването по-скоро преглед на работата на съда, отколкото втори шанс да разкажеш историята си отначало.
Поради това първата битка е за допустимост, не за правота. Жалбата трябва да е подадена в срок, от надлежна страна, в правилната форма и с внесена такса, ако такава се дължи. Липсва ли едно от тези условия, съдът може да не разгледа въпроса изобщо. Това изглежда бюрократично, но има логика: системата трябва да знае кои спорове приема и кои не. Първият преглед на решението е технически — дата, адрес, срок, начин на връчване. Ако не си сигурен кой е правилният орган, това също е въпрос, на който има писмен отговор и той не струва нищо.