В средата на деветнадесети век една болница има две отделения с почти еднакви условия и много различна смъртност. В едното раждат жени, които се лекуват от лекари и студенти, идващи направо от анатомичната зала. В другото раждат жени, за които се грижат акушерки. Разликата е драматична и никой не може да я обясни с въздуха, с климата или с положението на сградата. Обяснението е нещо, което днес изглежда очевидно и тогава е звучало абсурдно: ръцете на лекарите. Затова случаят е добър пример за това колко трудно е да се види нещо, което е навсякъде — включително върху собствените ти ръце.
Унгарският лекар Игнац Земелвайс забелязва модела и прави нещо просто: въвежда миене на ръцете с хлорна вар между пациентите. Смъртността в отделението пада рязко. Той не знае за микробите — теорията за тях идва по-късно. Той разполага с наблюдение, с числа и с хипотеза, която може да бъде проверена. Това е достатъчно, за да спаси животи, и недостатъчно, за да убеди колегите си, че той е прав, а те са носители на зараза. Ето защо той не е бил откривател в смисъла, в който днес си представяме науката: той е бил човек, който е броил и сравнил.
Реакцията е по-интересна от откритието. Колегите му се обиждат. Идеята, че те самите пренасят смърт от трупа на майката, е унизителна за професионалното им самочувствие. Оттук намират причини да не я приемат: казват, че миенето е унизително, че е скъпо, че данните са подбрани. Един човек с правилно наблюдение губи спора срещу цяла институция, която има интерес наблюдението да е грешно. Това е модел, който се повтаря и днес. Поради това институцията има вграден интерес да не признава грешка, която е правило, а не изключение. По тази причина истината понякога чака десетилетия, за да бъде призната.