На интервю за работа влиза човек с добър костюм, уверен глас и приятна усмивка. Говори средно добре, но уверено. Комисията излиза с впечатление, че е компетентен и надежден, и никой не може да каже точно на какво се дължи това. Ако го попитат, ще кажат „усещане“. Точно това усещане е ефектът на ореола: едно качество, често привлекателност или увереност, оцветява всички останали преценки. Ако същият човек беше дошъл мълчалив и с наведен поглед, същата комисия щеше да намери причини да се съмнява. Затова ефектът работи и когато човекът отсреща е напълно безпристрастен.
Механизмът е в това, че умът не обича разпръснатите впечатления. Когато видиш нещо добро, той има склонност да го направи част от последователен разказ за човека: щом е привлекателен, сигурно е и умен; щом е уверен, сигурно е и способен. Това не е съзнателно решение, а начин да се стигне до цялостна картина с малко информация. Проблемът е, че картината се затваря твърде рано и после трудно се отваря. Затова първото впечатление е толкова убедително: то не идва като мнение, а като наблюдение. Това го прави труден за оспорване: не можеш да спориш с това, което си видял.
Работи и в обратната посока. Един пропуск — закъснение, раздърпана риза, странен диалект — може да замърси цялата преценка за човека, включително за неща, които нямат нищо общо. Ето защо първото впечатление тежи непропорционално, а после се търсят доказателства в негова полза: помним добрите неща за харесаните и лошите за нехаресаните, без да забелязваме, че подборът е наш. Това е и причината човек, който веднъж е сгрешил публично, после да бъде оценяван по-строго за неща, които при другите минават незабелязано. Така една дребна случка се превръща в рамка за години.