На оживена улица мъж пада на тротоара. Около него минават десетки хора и никой не спира. Ако си сам на същото място, вероятността да се приближиш е по-голяма. Това не е защото тълпата е лоша — напротив, хората в нея са нормални, загрижени и объркани, и всеки от тях вероятно ще разкаже после, че е мислил да помогне. Проблемът е, че всеки вижда другите и си прави извод, който е напълно логичен и напълно погрешен: щом никой не реагира, значи нищо сериозно не се случва.
Механизмът има две части. Първата е разпръснатата отговорност: когато свидетелите са много, всеки усеща своя дял като малък и предполага, че друг ще поеме инициативата, защото е по-близо, по-компетентен или по-смел. Втората е по-невидима — социалното доказателство. В несигурна ситуация се оглеждаме какво правят останалите, за да преценим дали има опасност. Ако всички гледат спокойно, спокойствието се превръща в информация. Така групата сама се убеждава, че нищо не е спешно, без никой да е взел такова решение. Всеки следва опашката, която сам създава, и след минута на мястото има публика, но не и помощ.
Рядко се споменава и трети слой: страхът да не сгрешиш пред публика. Намесата е риск — може да се окаже, че човекът е пиян, че се кара с някого, че ще те удари, че ще направиш нещо непохватно и ще изглеждаш глупаво пред десетки очи. Когато публиката е голяма, този риск се усеща по-силно, защото грешката ще бъде видяна и запомнена, а правилното действие ще бъде забравено до вечерта. Затова парадоксът е пълен: колкото повече хора могат да помогнат, толкова по-скъпо изглежда да си първият.