Мъж в бяла престилка стои до машина и казва на доброволец да продължи. В съседната стая човек се оплаква, после млъква. Доброволецът пита дали може да спре, получава кратък отговор, че трябва да продължи, и продължава. Това се случва не с един човек, а с мнозинството от участниците в поредица от експерименти, замислени точно за да се види къде е границата на подчинението пред авторитет, който изглежда спокоен, уверен, компетентен и явно на мястото си. Никой от участниците не е бил принуден физически и никой не е бил излъган за същността на задачата.
Изводът не е, че хората са жестоки. Участниците не изпитват удоволствие; те се потят, заекват, питат, страдат и после разказват, че са се чувствали зле със седмици. Но продължават, защото отговорността е прехвърлена. Щом нареждането идва от човек, който изглежда, че знае какво прави, и щом ти си само изпълнител, вътрешният въпрос се променя от „правилно ли е“ на „кой ще отговаря“. Отговорът е ясен: не ти, а този, който е наредил. Тази малка промяна е достатъчна. Затова най-опасните решения рядко се взимат от жестоки хора, а се изпълняват от учтиви.
Работи и постепенността. Никой не започва с крайното действие. Започва се с малка стъпка, после следваща, малко по-голяма, и така до място, което в началото би изглеждало немислимо. Всяка стъпка е малка, а предишната вече е приета — и точно това прави отказа труден, защото би означавал да отречеш всичко преди това и да признаеш, че си се заблуждавал дълго. Така се стига дотам, че да спреш изглежда по-голяма промяна от това да продължиш, макар посоката да е съвсем ясна. Освен това отказът на десетата стъпка изглежда като обвинение към собствените ти първи девет.