Едно и също изречение в две български издания. Първото: „Тя влезе и разбра, че всичко е свършено.“ Второто: „Тя влезе и разбра, че всичко било свършено.“ Разликата е в една дума, но тя променя всичко: във втория случай разбирането е преразказано, а не изживяно. Ако това изречение трябва да се преведе на английски, преводачът няма как да запази разликата с една дума — трябва да избира между „realized“ и „realized, as she later learned“.
Това е обичайната работа на преводача: не пренасяне на думи, а вземане на решения под ограничения. Смисълът е само едно от тях. Има стил, има ритъм, има културна препратка, има и очакване на читателя. Италианците казват „traduttore, traditore“ — преводачът е предател — и поговорката е точна дотолкова, доколкото всеки превод губи нещо. Но е и несправедлива, защото всеки превод и добавя: той прави текста достъпен за хора, които иначе не биха го прочели.
Най-простото ниво е лексикалното. Английското „home“ покрива къщата, семейството и усещането за принадлежност. Българският има „дом“ и „къща“, но и двете не покриват целия обхват: „дом“ е по-топло, „къща“ е по-физическо. Преводачът трябва да избере и с избора да каже нещо, което оригиналът е оставил отворено. Същото е с „public school“, което в Англия и в САЩ означава противоположни неща, или с „борш“, което може да се преведе, транскрибира или обясни.