Под новина за катастрофа има два коментара. Първият: „Ограничението там е 50, а се кара със 100 — това е причината.“ Вторият: „Пак ли тези малоумници от квартала?“ Първият може да е неточен, но е за нещо проверимо. Вторият не твърди нищо за случката — той определя кой има право да говори. Това е разликата между критика и агресия.
Агресията не е просто груба дума. Тя е ход, който сменя предмета: вместо за твърдението се говори за човека. В реториката това се нарича „обръщение към личността“ и е стар похват — още Аристотел описва как ораторът може да спечели, без да отговори на довода. Днес го правим ежедневно: „Ти какво разбираш от икономика“, „Ясно, пак защитаваш шефа си“, „Интересно защо точно ти го казваш“.
Съществуват и по-фини механизми. Генерализацията превръща един човек в племе: „всички вие сте такива“. Етикетът спестява аргумент: „манипулатор“, „пладнешки“, „пропагандист“ — след такъв етикет вече не се обсъжда какво е казано. Иронията позволява обида, която после може да бъде отречена: „Разбира се, ти си най-умният.“ А въпросът може да работи като обвинение: „Защо мълчиш по този въпрос?“