Ето един обикновен чат в петък вечерта. „здр“, „кво праиш“, „излизаме ли“, „ъъъ не знам“, „айде бе“, „ок“, „къде“, „при нас“, „идвам след 20“, „ххаха добре“. Никой от участниците не би написал така молба за работа. И никой не изпитва затруднение да разбере какво става. Това е език, който работи — но работи по други правила от книжовните.
Уолтър Онг нарича подобно състояние „вторична устност“. В първичната устна култура нищо не се записва и всичко се помни в готови формули. В писменната култура текстът се обмисля, редактира и съхранява. При вторичната устност — телевизия, телефон, чат — писмеността е навсякъде, но общуването пак е бързо, ситуативно и без редакция. Ние пишем, но мислим като в разговор.
Затова съкращенията не са мързел. „Здр“, „мн“, „що“, „нема“, „плс“, „тнх“, „ок“ — всяко от тях пести секунди, а секундите в чата са социални: кой отговаря пръв, кой се бави, кой изобщо отговаря. Някои от съкращенията са стари заемки — „мерси“ от френски, „ок“ от английски — и просто са намерили нов дом. Други са местни: „аре“ вместо „хайде“, „къв“ вместо „какъв“.
Липсващият глас се компенсира с други средства. Емоджито поема усмивката, иронията и обезоръжаването; то е родено в Япония в края на деветдесетте и днес работи като интонация. Главните букви поемат вика: „НЕ Е ВЯРНО“. Многоточието поема паузата, а понякога и недоволството. „Хаха“ е учтив смях, „хахаха“ е истински, а „ххх“ е нещо средно. Гласовото съобщение връща устната реч направо, с диалект и с паузи.