В една класна стая учителката казва „Иване, ела“. В същата стая същият ученик е „Иванов“ за директора, „бате“ за по-малките, „брат“ за съучениците и „господин Иванов“ в писмо от институция. Пет имена за един човек и нито едно не е случайно. Всяко от тях показва къде се намира той спрямо този, който говори.
Обръщението е граматически особен случай. То не е част от изречението в смисъла на подлог или допълнение — то е отделен остров, отделен със запетаи, и често със своя форма: звателен падеж. Праиндоевропейският е имал звателна форма; много съвременни езици са я загубили. Българският я е запазил почти навсякъде: Иване, учителю, майко, приятелю, госпожо, Боже, Господи.
Тази форма не е остатък, а инструмент. „Госпожо, забравихте чадъра“ и „Госпожата забрави чадъра“ казват едно и също съдържание, но първото обръща човека в адресат, а второто го превръща в тема. Затова звателната форма е знак за присъствие: тя струва усилие и това усилие се усеща.
Правилата обаче не са еднакви. При мъжките имена звателна форма има почти винаги — Иване, Петре, Димитре. При женските е по-рядко и по-ограничено: „Марийо“ е възможно, но звучи или народно, или шеговито. Женските фамилни имена — Иванова, Петрова — не се скланят, а мъжките на -ов/-ев се скланят: Иванов, Иванова. А след „господин“ и „госпожа“ книжовната норма предпочита именителна форма: „господин Петров“, „госпожо Петрова“, а не „господине Петров“.