В една кухня трима души описват една и съща случка. Първият казва: „Колата се блъсна в стълба.“ Вторият: „Шофьорът загуби контрол.“ Третият, застрахователен агент, пише: „Пътнотранспортно произшествие с материални щети.“ Фактите са едни и същи, но изреченията са три различни свята. В първото виновникът е стълбът, във второто е човекът, в третото няма никой. Езикът не описва случката — той избира гледна точка и я поднася като факт.
Именно това има предвид хипотезата за езиковата относителност, свързана с имената на Едуард Сепир и Бенджамин Уорф. Уорф, инженер по образование и самоук лингвист, работи през тридесетте години върху езика на хопите и стига до тезата, че граматиката на езика подрежда и самата мисъл. В силния си вид хипотезата твърди, че човек не може да мисли нещо, за което езикът му няма средства. Това твърдение днес не се приема. Изследванията на хопите показаха, че езикът им има изрази за време, а Уорф е бил подведен от собствените си очаквания.
Но силната версия беше удобна за критика и слабата остана незабелязана. Тя не казва, че езикът затваря мисълта, а че я подканва. Разликата е като между стена и пътека: и двете насочват, но само едната спира.