Емиграцията е най-силният двигател на езикова промяна в съвременна България. Първата голяма вълна е през 1989 година, когато стотици хиляди български турци напускат страната след принудителната смяна на имената. След 1990 година заминават млади хора към Гърция, Испания, Италия, Германия, Великобритания и Съединените щати, а след 2007 година — към всички страни от Европейския съюз. Всяка вълна оставя след себе си семейства, които живеят на два езика.
Първото поколение запазва българския почти непроменен. То работи с местни хора, но у дома, в църквата и по телефона говори на български. Езикът му остава език на чувствата, на храната и на спомена. Второто поколение расте между два езика: в училище говори езика на страната, а вкъщи — български, често смесен. Децата започват да превключват от един език на друг в едно изречение, без да забелязват границата. Това не е мързел, а нормална стратегия на двуезичния човек.
Езиковата загуба започва постепенно. Първо изчезват редките думи, после — сложните времена и падежните форми, а накрая остава домашен речник от няколкостотин думи. Изследователите наричат това езикова атракция, тоест изтъняване на езика под натиска на по-силния език около него. Ако семейството не поддържа българския съзнателно, третото поколение често разбира, но не говори. Така един език може да изчезне в рамките на три поколения, без никой да е забранил да се говори.